За Ан-24, или както го наричахме нежно “баба Ана”
12 Март 2025

Когато започнах в БГА “Балкан” през 1987, авиокомпанията разполагаше с петнайсет бройки. Някои екземпляри бяха по-стари от две-трети от пилотите, които летяхме на тях.

През трийсет и петте години от онзи мразовит мартенски ден, когато станах командир на Ан-24, съм седял хиляди часове на лявата (командирската) седалка на презокеанските лайнери Боинг-767 и Еърбъс-340, и на не толкова големите Еърбъси 319-320-321. Но честно казано, не си спомням нито един от първите ми полети на тях.

5 март 1990 няма да забравя никога! В ръцете на моя милост, ненавършил 26, бяха съдбите на 52-ма пътника и четирима души екипаж - тук включвам и себе си. Вълнението ми бе неописуемо - сърцето на привидно спокойния младеж щеше просто да излети нанякъде! Разбира се, опияняващата емоция изчезна като с магическа пръчка в момента, в който бордният ми инженер, Веселин Лишков, запусна десния мотор.

Варна ни прие с подобно студено време. Полетът натам и връщането в София отнеха общо към три и половина часа… На перона пред Терминал 1 у дома ме чакаше стълпотворение от колеги, приятели, роднини - цветя, прегръдки, целувки… Много от тях вече ги няма. Татко си отиде преди шест години.

Денят приключи с вихрен купон в подземен клуб на ул. “Алабин”, срещу хотел “Рила”… Виж - неговото име не си спомням. Тогава имаше нова мода всичко да се записва и колегата с чисто нова служебна камера “Панасоник” направи час и половина VHS лента, която още върви на видеото!

Реших да споделя тези прекрасни мигове от живота ми с теб, читателю, защото някой скоро отново ме пита:
“Вярно ли, че българските пилоти са били от най-добрите на света?”

Вярно е! Когато години по-късно разправях на колеги по света, че Народната Република е инвестирала във всеки от нас през ’70-те и 80-те по МИЛИОН И ПОЛОВИНА долара (когато един щатски беше 93 стотинки) разни там англосаксонци от Нова Зеландия, през Южна Африка и чак до Хаваите ме гледаха с недоверие и ми купуваха питиета да продължавам да разказвам! Защото повечето от тях се бяха учили да летят или във войската или в Канадската тундра/Африканските савани/Австралийската пустиня на малки четириместни едномоторни самолети…

Ан-24 си остана любимата ми машина. Беше труден за управление, особено при страничен вятър (една зима във Варна кацах на близо 60 км/ч, строго от север), но и прощаваше сериозни грешки. Тези му качества позволяваха на всички нас, новоизлюпените пилоти на по 22-23 години бързо да усвоим основите на занаята. Оборудването беше много базово и всички сметки в полет трябваше да правим наум - сегашните младоци са много бързи с клавиатурите на бордните компютри, но…

Друго предимство на Ан-24 беше непретенциозното му обслужване и сравнително ниския разход на гориво. Така в “ония” времена летяхме до Видин, Горна Оряховица, Търговище, Русе и Силистра, освен до двете ни морски перли. Цените - от 14 лева (Горна и Видин) до 24 (Бургас и Варна) бяха достъпни и за хората с най-скромни възможности! До Силистра се стигаше за час и четвърт полетно време, а то сега - във второто десетилетие на XXI-ви век ти трябват поне 6-7 часа!

Ех, спомени, спомени.

---